На 17 септември 1422 г. умира последният български цар Константин II Асен

С кончината му реално се слага краят на средновековната българска държавност. Трагичната дата 17 септември 1422 г. е отбелязана от няколко независими източници и сред историците няма спор за нея.

Константин II Асен, известен и като Константин С(т)рацимир, е единствен син на цар Иван Срацимир от царица Анна, дъщеря на влашкия княз Николае I Александру. Произхожда от родовете Шишмановци, Срацимировци и Басараб и е български цар между 1396 и 1422 г.

Като престолонаследник Константин II Асен участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново.

Той заема престола вероятно през 1396 г. след като турците превземат и Видин и неговият баща Иван Срацимир е „изведен“ от столицата си и хвърлен в тъмница в Бурса, където умира през 1402 г.

През 1404 г. Константин II Асен е посочен от император Сигизмунд Люксембургски като владетел на България наравно с деспот Стефан за Рашка и войводата Мирчо за Влашко в писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу турците.

Същата година цар Константин II Асен отхвърля васалитета си към Султана и заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието, известно като въстание на Константин и Фружин.

Около 1408 г. Константин II Асен дава крепости, вероятно в района на Ихтиман, на феодала Каралюк или Новак, което става повод османците да организират поход срещу него, воден от Сюлейман Челеби — син на Баязид I Светкавицата.

През 1413 г. е предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия. Константин II Асен е прогонен в Кралство Унгария.

В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г. и последвалия го през пролетта на 1422 г.) Константин II Асен е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско Черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453 г.

Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария при Стефан Лазаревич, без да се уточнява кога и за какъв период от време.

В историческата наука от последните десетилетия се посочва, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417-1422 г. като васално на султана.

Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398 г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна.

Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на „владетелите на Сърбия и България и на Василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император Мануил II Палеолог).

Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахая…“ т. е. уж изчезналата от картата на Европа България има „посланик“.

В хрониките на Констанцкия събор от 1414-1418 г. неизменно присъства гербът на „императора на България“ /три лъва върху златен щит и над тях — царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман.

През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430 г.

Източник: Фактор